В днешно време едно от малкото неща, с които България може с право да се гордее е потенциалът й в областта на информационните технологии.
За съжаление, малцина от младото поколение млади инженери – специалисти по електроника, автоматика и приложно програмиране- знаят на какво се дължи този потенциал.
Наш дълг, на инженерите от по-старото поколение, техни бащи и дядовци, е да напомним за времето, когато се наливаха основите му и особено за човека, на когото дължим тези основи.
Този човек е професор ИВАН НИКОЛОВ ПОПОВ, роден преди 115 години, на 8 декември 1907 година.
Жизненият му път най-пълно е описан от неговия сътрудник и последовател академик Кирил Боянов в Приложение 3 към книгата му „Щрихи от развитието на изчислителната техника в България“, академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 2010 г. Тук привеждаме извадки от това приложение.
Проф. Иван Попов е роден във Велико Търново, в семейството на учители с комунистически убеждения, които той също възприема. Като гимназист става член на Младежкия комунистически съюз. През 1925 г. е арестуван и осъден на две години затвор, но след 8 месеца е амнистиран и завършва гимназия като частен ученик. През 1926г. постъпва във ФМФ на Софийския университет, завършва с отличие и започва работа като асистент в катедрата по висш анализ на известния математик Любомир Чакалов. През 1931 г. получава специалната стипендия на университета в Тулуза, Франция и през 1933 г. се дипломира със златен медал като електроинженер по силни и слаби токове с дипломна работа „Предаване на слаботокови сигнали по силнотокови мрежи“. За внедряване на резултатите от дипломната работа е поканен да остане на работа в Париж, където прави първите си изобретения и получава първите си патенти. През 1934 г. се връща в България и създава своя фирма „Електротерма“, която успешно конкурира Siemens – основен доставчик на медицинска апаратура у нас. По това време брат му е радист на групата на Александър Пеев, която събира разузнавателни данни за движението на немските войски при подготовката за нападението на Съветския съюз и Иван Попов му помага в конструирането на радиопредавателната станция. Групата е разкрита, Иван Попов емигрира в Унгария. Там той продава свой патент на завод „Агролукс“ и прави успешна кариера в завода като инженер – конструктор. Пътува много – в Австрия, Германия, Чехия, Франция – за да усъвършенства производството. През 1945 г. е назначен за директор на завода и успява да запази технологичния му парк.
В България се връща през 1948 г. и до 1952г. е директор на Силнотоковия завод в София, а от 1951 г. е назначен за главен директор на Обединение „Елпром“ (електропромишленост). Пряко участва в изграждането на производствените процеси и технологиите и налага строга производствена дисциплина. Заради взискателността му е обвинен несправедливо, че прилага непартийни подходи и налага авторитарни методи и във вестник „Работническо дело“ се появява критичен фейлетон срещу него. По-късно е публикувано опровержение, авторът на фейлетона е наказан, но проф. Иван Попов е освободен от длъжност и преминава на работа в Държавна политехника като ръководител на катедра „Проектиране на електрически машини“. Заедно със съименника си проф. Иван Попов създават нови програми за подготовка на специалисти в областта на електрическите машини и апарати. Силнотоковият завод и „Елпром“ стават реномирани предприятия с износ на висококачествени електрически машини в много страни, включително Аржентина и Бразилия. Научните трудове и патенти на проф. Попов са в областта на силовите трансформатори, електротермията и електрозаваряването.
Докато е в Политехниката проф. Иван Попов установява тясно сътрудничество с Института по електротехнически изпитвания с голяма мощност в Берлин и от 1958 до 1962 г. е изпратен на работа в този институт, където ръководи отдела по трансформатори. Работата му е оценена високо и германското правителство се готви да го назначи за зам-министър на електротехническата промишленост. При една среща с източногерманския лидер ВалтерУлбрихт, Тодор Живков за пръв път научава за него и когато се връща в България, поставя пред Политбюро въпроса за връщането на проф. Иван Попов в Родината.
В резултат, проф. Иван Попов е извикан в България и за кратко поема длъжността ректор на Висшия машинно-електротехнически институт, но от 01.11.1962 г. е назначен за председател на новообразувания Държавен комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП). Започва бързо издигане в иерархията: Министър на Машиностроенето, член на Политбюро на БКП, зам.-председател на Министерския и Държавния съвет.
Приоритет за проф. Иван Попов става търсенето на нови ниши за разгръщане на производствени мощности.
По това време, в началото на 60-те години, на политическо ниво в България вече се водят дебати в кои области да се насочат инвестициите. Дискусиите са доста ожесточени, тъй като всяко направление има своите аргументи. Позицията на Иван Попов /вече член на Политбюро/ е, че приоритет трябва да се даде на електрониката, изчислителната техника и комуникациите. Тя среща съпротива от привържениците на машиностроенето и металургията, химическата промишленост, производство на селскостопански машини и т. н. Накрая надделява аргументацията на професора, че електрониката дава определени предимства: не е енергоемка, не замърсява околната среда, не е материалоемка, осигурява работа на много хора, продукцията не е обемна и лесна за транспорт, което позволява предприятията да са в различни области и да осигуряват заетост на населението. Освен това не изисква специални умения от нискоквалифицираните работници, но е с високо интелектуален труд, което я прави доходоносна.
През 1963 г. вниманието на проф. Иван Попов е привлечено от разработената в БАН електронно-изчислителна машина „Витоша“. Той бързо схваща ролята, която тази машина може да изиграе и нарежда тя да бъде представена на голяма изложба в Москва „България строи социализъм“. На тази изложба също са показани и първите аналогови машини „Аналог 1“ и „Аналог 3“ , серия от мото- и електрокари, радиоприемници и телевизори производство на завод „Ворошилов“ , широка гама фармацевтични продукти, почти цялата номенклатура земеделска продукция, множество артикули от консервната ни продукция и т.н.
Изложбата подкрепя аргументацията на Иван Попов за приоритетно развитие на изчислителната техника и електрониката. Междувременно в БАН колективът, разработил машината „Витоша“, през 1965 г. е разработил и електронния калкулатор ЕЛКА, с което страната ни е забелязана не само в страните от СИВ, но и извън него (ЕЛКА е четвъртият настолен електронен калкулатор, появил се на световния пазар и единствен с възможности за коренуване и степенуване). Екипът който ги е създал е отличен с престижната Димитровска награда.
Проф. Иван Попов е един от създателите на Междуправителствената комисия по изчислителна техника (МПК по ИТ) към Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – тогавашен еквивалент на ЕИО (Европейска Икономическа Общност). Целта на този над-държавен орган е координация на развойната и производствена дейност с цел задоволяване на нуждите от ЕИТ с минимум загуба на ресурси. За избягване на ненужна конкуренция в органите на ЕС ЕИМ всяка от страните членки получава специализация (шифър) за производство на определен вид изделия за изчислителна техника, с които да се задоволяват потребностите и на останалите страни. По този начин, чрез планова икономика, се гарантира пазар и се регулира конкуренцията между страните за огромния пазар на Съветския съюз.
Сред членовете на МПК проф. Иван Попов се ползва с изключително голям авторитет – когато той се появява на заседанията, всички стават прави и отиват да го поздравят. Той говори свободно френски, немски, унгарски и руски и това му създава ореол на образован и културен ръководител. Винаги гладко избръснат, подстриган, елегантен, облечен безупречно, с изключително изискани маниери – навсякъде възприеман с ранг на европейски държавник.
По инициатива на проф. Иван Попов ДКНТП установява икономически връзки с японския гигант „Фужицу” и на базата на японската ЕИМ „Facom“ е създадена българската ЦЕИМ ЗИТ 151. За образец за първото българско ВЗУ на магнитна лента служи лентовата памет на тази фирма. В продължение на няколко години, докато заема отговорни постове, сътрудничеството с „Фужицу продължава да се развива.
В края на 60-те години професор Иван Попов предвижда огромното бъдеще на ЕИТ и по-конкретно – изгодата от доставката на външни запаметяващи устройства (ВЗУ) за ЦЕИМ. По това време паметта на ВЗУ е с много нисък капацитет и към една ЦЕИМ се свързват по няколко ЗУ на магнитна лента (ЗУМЛ) и ЗУ на магнитен диск (ЗУМД).
По негова инициатива, с разпореждане №13/01.03.1966 е създаден Институт по Изчислителна Техника (ИИТ). Първоначално институтът наброява 233 сътрудници, по-късно става Централен (след включването в него на НИПКИЕК – Научно-изследователски и проектно-конструкторски институт по Електронни Калкулатори). През 80-те години, след отчитане на решаващата роля на машиностроителните технологии, е преименуван на ЦИИТТ (Централен Институт за Изчислителна Техника и Технологии). През 1988 г. той вече наброява персонал от над 2400 души.
Проф. Иван Попов не пропуска и проблема за подготовка и стимулиране на кадрите:
- През 1961 г. в Машинноелектротехническия институт (МЕИ) – София е открита специалност „Електроника“ с профилиране на електроинженери по специалностите Полупроводникова електроника, Електронноизчислителни машини и Промишлена електроника.
- С негово съдействие в периода от 1970 до 1985 г. е отменена задължителната военна служба за момчета, които влизат в специалността „Изчислителни системи“, Автоматика“, „Информатика“ в МЕИ, в които се влиза с максимален бал. На умните младежи се дава изключителен шанс да се спасят от две години военна служба, а на страната – да получи изключителни силни специалисти.
- Издадено е Постановление № 248, с което се позволява увеличаване на работната заплата с до 20% за работещите в ЦИИТ водещи специалисти.
Задачата на ЦИИТТ е да бъде централно развойно – внедрителско звено в Държавното Стопанско Обединение „ИЗОТ” (Изчислителна, Запаметяваща и Организационна Техника), организирано с постановление на МС №12/17.02.1967 г.
В състава на ДСО ИЗОТ влизат:
- ЦИИТТ-София
- ЦИЕ (Централен институт за елементи), прераснал по-късно в Институт по микро-електроника (ИМЕ) – София.
- Централен институт „Оргпроект” – София с учебен център за подготовка на кадри по поддържане на ЕИТ.
- Завод „Електроника“ – София.
- Завод за изчислителна техника (ЗИТ) – София
- Завод за пишещи машини – Пловдив
През 1968 г. България поема ангажимент за периода 1971 – 1975 г. да достави на СССР и страните от СИВ електронноизчислителна и организационна техника за 560 млн. рубли. За изпълнението му с ПМС №51/19.11.1968 г. са определени капиталовложения в размер на 100 млн. лв и 4 млн. валута по второ направление (за търгуване от западните пазари).
През 1969 г. започва бързо проектиране за разширение на съществували заводи и изграждане на нови такива:
- Завод за печатни платки – Русе
- Завод за механични конструкции – Благоевград
- Завод за магнитни глави – Разлог
- Завод за магнитни носители – Пазарджик
- Завод за Запаметяващи Устройства на Магнитна Лента (ЗУМЛ) – ЗЗУ – Пловдив
- Завод за Запаметяващи Устройства на Магнитни Дискове (ЗУМД) – ЗЗУ – Стара Загора
- Завод за запомнящи устройства (феритни памети) във Велико Търново
- Завод за инструментална екипировка и нестандартно оборудване (ЗИЕНО) – Шумен
- Завод за регистрационна техника (ЗРТ) – Самоков.
Тези заводи, създадени в рамките на 2-3 години, позволяват на България да получи и защити специализация в СИВ за производство и доставка на четири групи изделия: ЦЕИМ, ЗУМЛ и ЗУМД и дискови носители за ЗУМД.
В края на 80-те години специализацията на България е разширена, като включва производство на големи, мини и микро – компютри, централни и матрични процесори, гама ЗУМЛ, гама ЗУМД и магнитни носители за тях, Управляващи устройства (контролери) за свързване на ВЗУ към ЕИМ, гама Устройства За Подготовка на Данни на Магнитна Лента (УПДМЛ) и машини и видеотерминали за въвеждане и обработка на данни, модеми и устройства за телеобработка и мрежови комуникации. От 228 шифъра на изделия получени в ЕС ЕИМ и СМ ЕИМ, 101 се падат на ВЗУ и свързаните с тях изделия.
В пространното си изследване на състоянието на дисковите запомнящи устройства и свързаните с тях пазари и технологии Дейвид МакКендрик от Калифорнийския университет в Сан Диего, публикувано през 1997 г се намира следният текст:” In Eastern Europe COMECON organized the computer industry in such a way that DZU of Bulgaria was designated as the principal disk drive supplier for all computers in the region and became the most vertically integrated producer in the world..”
Печалбите, които страната ни получаваше от износа на ВЗУ позволяваха финансирането и на разработката и внедряването и на други електронноизчислителни машини, бяха база и за развитието на нови клонове на ИТ – микрокомпютри, компютърни мрежи, системи за автоматизация на производството, матрични процесори, суперкомпютри…
През тези две десетилетия основната продукция на заводите за електронни елементи, феромагнитни, комутационни елементи и други подобни отива за основните заводи за производство на печатни платки и ВЗУ.
Към 1990 г. посочените по-горе стопански обединения ръководиха 206 предприятия със персонал над 181 хил. души. Произведената продукция към тази година съставяше над 14% от БВП. В научното обслужване бяха заети общо над 4600души. Обединенията се обслужваха от няколко научни института: ЦИИТ, ИМПТ, ИСП, ИРЕ, ИМЕ, ОРГПРОЕКТ. „ИЗОТИМПЕКС” и ЕЛЕКТРОИМПЕКС осигуряваха търговската дейност, НУЦ/Национален учебен център/ осигуряваше обучението на наши и чуждестранни специалисти, ИЗОТ СЕРВИЗ осигуряваше сервизното обслужване със своите бюра във всички социалистически страни и бюрата в САЩ,Германия, Япония, Испания, ЮАР, Сингапур, Корея, Китай, Канада, Индия , Италия и др. Лесно се добива представата за огромната организация наподобяваща крупни фирми като ІВМ, НР и други.
Професор Иван Попов остава на поста си на зам.-председател на МС и става зам.-председател на Държавния съвет за периода 1974 – 1976 г. Той е учен с международно признание, работният му ден е 12 часа и е обслужван от две секретарки. С превъзходна памет, той е не само информиран, а притежава и изключителен усет за новото техническо и технологическо развитие на света.
Изключително стриктен по отношение на организацията на отчетността, взискателен към всички ръководители, противник на банкетите и гуляите.
В Политбюро той е единственият, който си позволява да възразява на Тодор Живков и да отстоява становището си. Такава изключителна интелектуална фигура трудно може да се впише във висшите ешелони на властта.
През 1973 г. се провежда разширено съвещание на Политбюро, на което следва да се изгради концепция за развитието на българското машиностроене. За докладчик е определен проф. Иван Попов, който в проекта си застъпва следното становище:
„…машиностроенето следва да се изгради въз основа на модернизация на съществуващите мощности, автоматизация на производствените процеси и нови технологии. Да се засили специализацията, която сме получили в рамките на СИВ, а именно – производство на електротелфери, електрокари, електронно-изчислителна техника и т. н. ”.
На следващото заседание обаче, най-неочаквано се разглежда и проект, разработен от инж. Огнян Дойнов, в който се предвижда значително развитие на тежкото машиностроене с крупни инвестиции в това направление.
В този сблъсък на концепции подкрепа от Тодор Живков получава Дойнов и след 1974 до 1987 г. ръководството на научно-техническия прогрес се поема от инж. Огнян Дойнов.
През 1974 Огнян Дойнов става зам.-председател на Министерския съвет вместо проф. Иван Попов, а през 1977 г. проф. Попов е изваден от състава на Политбюро и неговото място се заема от инж. Огнян Дойнов. Професорът е освободен от отговорни постове и от 1976 до 1989 г. е председател на Научно-техническите съюзи в България. На новото място посвещава енергията и способностите си за изграждане на материалната база на НТС – под негово ръководство са изградени редица домове на НТС в цялата страна, като основа за развитието на научно-техническия прогрес.
Продължава да работи и след 1991г., след пенсионирането си. Живее при скромни условия в двустайния си апартамент, където разработва планове за перспективни направления в българския експорт. За съжаление отговорните фактори по това време, дори и когато БСП е на власт, не обръщат внимание на неговите предложения и разработки за преобразуване на българската икономика в пазарна, за намиране на нови ниши за експортна реализация на продукти на електропромишлеността (електрически пещи, оптически влакна, някои видове превключватели и др.).
Проф. Иван Попов не обича никак показността, не приема и не дава съгласие да му се дават награди. Дори наградата на Съюза на електронните инженери на САЩ, престижният IEEE, отказва с думите „ Моята награда е това, което аз съм построил и то може да се види в полетата на нашата България“.
Почина през 2000 г., забравен от отговорните политици, заобиколен от няколко останали му верни сътрудници.
Моите срещи с проф. Иван Попов.
Първото ми работно място като новопостъпил млад инженер в ИИТ беше „В бараките“. Те бяха построени в двора на Физико-математическия факултет към Софийски университет, който се намираше срещу семинарията и представляваха едноетажни дървени постройки с дълъг коридор и стаи отстрани на коридора; за да не губим време за излизане – просто прескачахме през прозореца.
Управлението на ИИТ, заедно с директора му, инж. Ангел Ангелов се намираше на тавана на Партийната школа.
Първата ми „среща“ – стана в салона на Партийната школа, където беше организирано общо събрание на служителите от ИИТ за среща с проф. Иван Попов. Дотогава не бях чувал за него. Той произнесе кратко слово. Не си спомням какви точно задачи е поставял, но завърши с думи, които запомних завинаги: „Влакът вече е потеглил и ние трябва да се качим в движение. Който не знае – да пита. Който знае – да казва.” Това беше в края на 1968 г.
През следващите няколко години участвах в разработката и пускането в редовно производство на първото Външно запаметяващо устройство (ВЗУ) на магнитна лента и първото ВЗУ на сменяеми магнитни дискове.
Тогава ми беше възложена задачата да бъда отговорен конструктор на първото мини ЗУМД, ИЗОТ 1370, предназначено за българската Мини ЕИМ, ИЗОТ310. Както и при първите две изделия, проф. Иван Попов беше инициатор на задачата и тя бе включена в Държавния план за наука и технически прогрес.
Професор Иван Попов искаше отношенията със Западните държави да са коректни. Тоест, ако е възможно – да се купи лиценз или техническа помощ.
Такъв продавач беше се намерил в лицето на г-н Ванг – американец от китайски произход. Преговорите се наблюдаваха от дясната ръка на проф. Иван Попов – инж. Михаил Кринков. Като технически лица от наша страна участваха инж. Иван Аршинков (магнитни глави за запис/четене и дискови носители на магнитен запис) и моя милост (задвижване на глави и носители). През активния период на разработката на Мини ЗУМД бях много често викан при директора на ЦИИТТ, инж. Ангел Ангелов – виждахме се едва ли не през ден, а проф. Иван Попов, по обичая си, правеше внезапни проверки „на терен“.
Сигурно е било през 1973 г. Бях в отдела по снабдяването, по долните етажи на новата сграда на ЦИИТТ (построена по указания на Професора на бул. “Цариградско шосе“ 7-ми километър). Намират ме и ми казват: „Бягай горе. Професорът иска да види устройството”. Тогава работехме в халето на петия етаж и на една маса, по средата на халето, беше сложен прототипът (всъщност това беше лабораторният модел на фирмата „ВАНГко“).
Тичам аз и виждам до устройството проф. Попов, ръководителят на направлението инж. Любомир Фенерджиев, ръководителят на секцията за разработка на ДЗУ инж. Димитър Александров, колеги…
Пита професорът какви са проблемите и аз му отговарям, че не можем да намерим високоволтови кондензатори с голям капацитет, каквито има в прототипа. „Ами, ще направите батерия от кондензатори, тогава”. Аз и не бях помислял за такъв вариант, главно, защото бях „зелен” инженер, а и поради това, че бяхме ограничени от габаритите на устройството. Но сега, с „карт-бланш” от професора, увеличихме дължината с десетина сантиметра и направихме батерия от 6 кондензатора по 10000uF/50V. Те бяха нова разработка на унгарската република, които бях видял на една изложба в Будапеща. Инженерите Апик Таниелян (електроника) и Драгомир Цанев (механика) отговаряха за конструкцията на блока, който бе решен като отделен модул. Проблем беше и трансформаторът: той също бе по нова технология (по-компактен, вит магнитопровод вместо ламели), която се усвояваше паралелно в ЦИИТ с водещ инж. Симо Арсов. Спомням си, че инж. Драго Цанев правеше макети на блока от картон и идваше да ме пита: „Така харесва ли ти? Добре ли е?” а аз му отговарям: „Драго, всякак го харесвам, щом влиза в габаритите на устройството”.
Такава беше втората ми, действителна среща с професор Иван Попов.
Третата среща беше години по-късно. В ДКНТП (Държавен комитет за наука и технически прогрес) имаше съвещание, на което се обсъждаха въпроси свързани с новите направления на техническо развитие и аз бях изпратен като представител на ЦИИТТ.
Както обикновено, ставаше дума за пари. По нашия проблем нямаше спорове защото външните запаметяващи устройства още преди години бяха станали основно перо в износа на Електронно-изчислителна техника от България.
Представителят на министерството на селското стопанство настояваше за субсидии в неговата област, като се аргументираше с факта, че сме я докарали дотам – да внасяме боб от Канада.
Представителят на БАН настояваше да се отпуснат средства за разработка на цифрови памети, използващи принципа на т. нар. „ефект на Джозефсон“, който беше много нашумял по това време.
Проф. Иван Попов също присъстваше на съвещанието. По това време той беше свален от всички високи постове и беше поел ръководството на Научно-техническия съюз. Взе думата и със спокоен тон обясни, че ефектът на Джозефсон изисква много специални условия – ниски температури, изключително чист въздух и е по възможностите на страни като Ирландия или Швейцария. Колкото до БАН – достатъчно било да има един или двама специалисти, които да следят новостите и да информират компетентно висшето ръководство при вземане на решения. С това въпросът приключи, а паметите с ефект на Джозефсон се оказаха мимолетна мода, както впрочем и много други идеи, смятани за перспективни, но сложни и скъпи за практическо приложение.
Подготвил:
Боян Цонев
По материали от:
- „Щрихи от развитието на изчислителната техника в България“ – акад.Кирил Боянов, академично издателство „Проф.Марин Дринов“, 2010 гиздание на БАН.
- „Спомени за външни запаметяващи устройства“- Сборник със съставител Боян Цонев, издателство „Изток-Запад“, 2020 г.
